ВСЕЛЕНАТА НА ГЕНЧО СИМЕОНОВ
В природата има много вселени, светове, паралелни или меридианни, напоследък се появиха и диагонални, хибридни и пр. Но за нас, българите, има един различен свят, една цяла и завършена вселена от нашето измислено и вълшебно детство, в която нищо не липсва и всичкото не се прекланя през физичните закони.
Ако беше роден другаде, като Пикасо, Дали, Уорхол, Магрит, Бретон, Бош и пр., нямаше да види тази вселена, а някоя друга, а тя от своя страна щеше да е близка до детството на рационалните хора там.
Всички познаваме Генчо Симеонов от карикатурите във вестниците и живописните платна с маслени бои, които можем да видим в редките му изложби или в колекциите на ценители. Не знаем обаче, за онова тайно прозорче на таванчето на малката къща в Челопечене, което Генчо намира малко след 1931 година, когато е роден. През годините, това прозорче към други светове, пътува в художника от Шопия до Великата страна на поезията в багри, на веселието и безгрижните сумашедши, които не пречат на остапбендеровците, на кралиците на нощта или сбърканите, на пръв поглед, изобретатели да си вършат работата.
Това прозорче, в размерите на огромна обсерватория, се намира в бекстейджа (зад кулисите) на подсъзнанието, на тайно място в главата на майстора, невидимо за скенерите и рационалния свят, но показано великолепно в картините на Генчо Симеонов. Там е инвизибъл убежището на момчето. Няма го сивото, грозното, лошото, опасното, застрашителното, гладното е уплашеното. Там цари веселие и безкрайна безоблачност, в която се гмуркаш летейки от облак в облак, от комин в приказен дворец, а всеки се радва на творението на другите и на своето, разбира се.
Няма да видите униформи : нито кафяви, нито зелени, нито сиви, нито черни, да не говорим за червени. В този свят няма оръдия и гробищни паркове с размерите на летище. Шопът-пацифик в дългият си живот се е нагледал и напатил от милитаризъмъ, социализъмъ и комунизъмъ, затова сюрреализъмъ е избрал него. За разлика от нас – той отваря прозорчето, разперва ръце и полита с четка в ръка под небето на човешката комедия, под цирковия купол на детството, в небе без навигация и гравитация, без светкавици и гръмотевици, без взривовете на раждащите се звезди или тихия терор до смърт на черните дупки. Радвам се, че той е решил да сподели малка частица от тази вселена – „Вселената на Генчо“ с нас, рационалните хора, защото ние не сме Генчо Симеонов. Не сме и на 92.
Валери Александров